Смокинята е третият роман на словенския режисьор, сценарист, колумнист, поет и писател Горан Войнович, който е първият словенски писател, печелил три пъти наградата Кресник за роман на годината.
Роман за непрестанните ни опити да разберем самите себе си по-добре – с всички сили и средства, глобални и локални. За разпадането на паметта и безутешното потъване в забравата; за скъсаните връзки, обърканите чувства и тихите разочарования.
„Смокинята“ е семейна сага, която обхваща живота на три поколения от едно семейство и се разстила през втората половина на 20. век – от бурните десетилетия на войни и насилие до ден днешен. Войнович е изкусен разказвач и макар в писането му да се долавя мащабност и историческа достоверност, по своята същност романът е съкровен разказ за семейството, любовта, свободата и изборите, които правим.
Предговор към българското издание:
Драга ми читателко, драги ми читателю,
пред теб е книга, която завърших преди пет години и я посветих на синовете си, които се родиха точно по времето на нейната поява. Тогава си мислех, че ако някога прочетат тази книга, ще им бъде вероятно по-лесно да разберат и мен, и моя свят. Представях си, че сигурно биха пожелали да разберат света на баща си така, както сега на мен ми се иска да проумея оня, в който съм роден аз. А пет години по-късно вече копнея единствено някой ден, когато синовете ми пораснат, да съхранят у себе си своето детско желание за разбиране също тъй силно, както е то днес, когато все още откриват този наш чудесен свят. Забелязвам, че мнозина възрастни са изгубили това свое желание и вече не изпитват нужда да разбират нито миналото, нито настоящето. Забелязвам, че мнозина възрастни не четат книги и даже са забравили за какво служат те. Забелязвам, че нямат и най-малка представа какво неоценимо богатство е това, че сега аз, словенският писател, мога да си говоря с теб, моя български читател, който живееш в чужда за мен среда и говориш непознат за мен език. Винаги, струва ми се, в живота е била по-голяма числеността на ония, които въобще не подозират, че тъкмо благодарение на
литературата ти можеш да опознаеш и разбереш и мен, и моя свят. Те, това мнозинство, не се вълнува, че с помощта на литературата ние разговаряме, че чрез нея ние се срещаме и споделяме нашите впечатления, познания, чувства. Те нямат представа колко са важни връзките между писателите и читателите. Не знаят, че повече от всичко друго на този свят точно тези връзки обединяват хората в това, което наричаме човечество. Ние пък, знаещите това, не спираме да си пишем и да четем тези наши писма. Ние, знаещите това, сме.
Драга ми читателко, драги ми читателю, благодаря ти, че си. | 