Едно приключение по покривите на Париж от авторката на „Изследователят“ и „Добрите крадци“
В утрото на първия си рожден ден малката Софи се носи сред бурните води на Ламанша в калъф за виолончело. Корабът й е потънал и тя е сред малцината оцелели. Всички смятат, че бебето е сираче, дори Чарлз – симпатичният и ексцентричен учен, който го спасява и отглежда като своя дъщеря.
Но Софи вярва, че майка й е жива. Когато властите заплашват да изпратят момичето в приют за сираци, двамата с Чарлз напускат Лондон с единствената следа, която имат – малка табелка, скрита в калъфа за виолончело.
Тя ги отвежда в Париж, където Софи тръгва по стъпките на майка си – толкова неуловими, колкото ехото на далечна мелодия. Задачата е трудна, но Софи открива неочаквана помощ в лицето на Матео, който живее на покривите, може да ходи по въже и е пълен със загадки. Улиците са опасни и за двамата. Но покривите на Париж и цялото небе са техни.
Прочетете откъс от новия роман на Катрин Ръндъл
Вечерта, преди да заспи, Софи се замисли над думите му. „Съвършени хора няма. “ Чарлз грешеше. Той самият беше съвършен. Цветът на косата му беше досущ като дървения парапет, а очите му излъчваха магия. Чарлз бе наследил от баща си къщата й целия си гардероб. Личеше си, че дрехите, които носи, са били красиви й шикозни някога. Бяха ушити по мярка от сто процента коприна, но сега фината материя се състоеше от петдесет процента дупки. Чарлз нямаше музикални инструменти, но є пееше, а когато Софи не беше при него, пееше на птиците й на мокриците, които от време на време превземаха кухнята. Гласът му беше прекрасен. На нея й звучеше като полет в небето.
Понякога нощем Софи имаше усещането, че отново е на кораба й потъва. Тогава изпитваше неистово желание да се покатери нависоко. Единствено катеренето й помагаше да се почувства в безопасност. Чарлз й разрешаваше да спи върху гардероба. Той самият лягаше на пода долу, за всеки случай.
Софи не го разбираше напълно. Чарлз ядеше малко, спеше рядко й не се усмихваше често като останалите хора. Но сърцето му беше изпълнено с доброта й беше учтив до мозъка на костите си. Понякога, както си четеше, разхождайки се по улицата, той се удряше в някой уличен стълб, при което незабавно се извиняваше й проверяваше дали фенерът е непокътнат.
Един път седмично мис Елиът идваше у тях, за да реши – по думите й – „всички възникнали проблеми“. (Софи би попитала какви са тези „проблеми“, но вече й беше ясно, че е по-добре да си мълчи. ) Мис Елиът минаваше по всички стаи, разглеждаше ги най-обстойно, без да пропусне падащата мазилка по ъглите й паяжините в празния килер, й клатеше глава.
– С какво се храните?
Вярно беше, че храненето в техния дом бе далеч по-интересно, отколкото у приятелките на Софи. Случваше се Чарлз да забрави за месото в продължение на месеци. Софи чупеше чиниите само с поглед, затова той сервираше печените картофки върху световния атлас, отворен на картата на Унгария. В действителност Чарлз би могъл да живее само на чай й бисквити й малко уиски вечер. Когато Софи се научи да чете, той пресипа уискито в бутилка с надпис „котешка урина“, за да я държи настрана. Но Софи извади корковата тапа й отпи малко, а после подуши съседската котка под опашката. Двете миризми далеч не си приличаха, макар й да бяха еднакво противни.
– Ядем хляб – каза Софи. – Имаме й рибни консерви.
– Имате какво? – изуми се мис Елиът.
– Аз обичам да си похапвам риба от консерва – заяви Софи. – Ядем й шунка.
– Така ли? Не съм виждала грам шунка в тази къща.
– Всеки ден! По-точно, от време на време – поясни детето, макар честността му в случая да не беше в негов интерес. – И сирене. И ябълки. Освен това изпивам по половин литър мляко на закуска.
– Но как е възможно Чарлз да те остави да живееш така? Не мисля, че е полезно за едно дете. Не мисля, че е редно.
Двамата всъщност се справяха много добре, но мис Елиът сякаш не можеше да го разбере. Софи смяташе, че под „редно“ тя има предвид „подредено“. С Чарлз не живееха подредено, но според Софи редът не беше задължително условие за щастие.
– Да ви кажа, мис Елиът – започна момичето, – лицето ми си е такова. Никога не може да изглежда спретнато. Заради луничките, нали разбирате.
Кожата на Софи бе доста светла й от студа се покриваше с петънца. А косата й беше вечно заплетена – не я помнеше другояче. Само че тя нямаше нищо против. В нейните спомени майка й имаше същата кожа й коса, а тя несъмнено беше красива. Освен това Софи бе сигурна, че майка й миришеше на свеж въздух й на сажди й носеше панталони с кръпки на коленете.
Точно от панталоните навярно започнаха всички неприятности. Когато наближи осмият й рожден ден, Софи поиска от Чарлз чифт панталони.
– Панталони ли? Това не е ли доста необичайно облекло за жени?
– Не! – отсече Софи. – Не мисля. Майка ми носи панталони.
– Носеше, детето ми.
– Носи. Нейните са черни. Но аз искам червени.
– А не предпочиташ ли пола? – Чарлз изглеждаше обезпокоен.
Софи направи физиономия.
– Не. Наистина искам панталони. Моля те.
По магазините нямаше панталони като за нея. Ставаха й само шортите в сиво, които носеха момчетата. („О, небеса! – възкликна Чарлз. – В тях изглеждаш като скучен урок по математика. “) Той сам уши на Софи четири чифта от памучен плат в ярки цветове и й ги подари, завити във вестник. Крачолите на единия чифт бяха с различна дължина. Детето беше във възторг. Мис Елиът изпадна в шок.
– Момичетата не носят панталони – заяви тя.
Но Софи настояваше на своето.
– Майка ми носеше. Сигурна съм. Тя танцуваше, обута в панталони, й свиреше на виолончело.
– Не може да го е правила – каза мис Елиът. Все така й отговаряше. – Жените не свирят на виолончело, Софи. А й ти си била прекалено малка, за да помниш. Постарай се да бъдеш по-честна, Софи.
– Истина е! Панталоните й бяха черни, а на коленете – сивкави. И носеше черни обувки. Помня го.
– Въобразяваш си, скъпа – отсече мис Елиът с категоричен тон, сякаш затваряше прозорец.
– Честна дума!
– Софи…
– Не си въобразявам!
Софи искаше да добави: „Дърта вещица такава!“, но не го направи. Работата бе там, че човек не можеше да расте край Чарлз й да не стане учтив до мозъка на костите си. Да прояви неучтивост, за нея беше като да си облече мръсно бельо. Но станеше ли дума за майка й, тогава й беше трудно да се сдържа. Хората бяха твърдо убедени, че Софи си измисля, а тя бе твърдо убедена, че те грешат.
– Лицето ти прилича на картоф! – прошепна Софи. – Кикимора! Аз наистина си спомням.
Почувства се малко по-добре. |
