Когато казах на Раиса: Ще напиша няколко реда за книгата ти. Тя каза: Да не би това, което съм написала, да е просто куп женски сладникави сантименти? А аз й казах: Най-трудното е да направиш нещо, което е сладко, без да е сладникаво. Примерно Бийтълс. Тяхната музика е сред малкото примери за тая прекрасна, божествена сладост, която може би е такава – ароматна и неустоима – защото напомня за истинския рай.
Е – казах накрая на Раиса – ти си успяла да избягаш от сладникавото. То е половинчато. Ти си направо в сладкото! То е Напомняне за Рая!
Какъвто и да си – имаш нужда от Любов и Рай. И именно затова – приятно четене!
Калин Терзийски
Поезията на Раиса е такава: подхваща я стар мечок като мене и чете, чете и си казва: хм, женска поезия. Зави ми се свят от любов и копнежи! След малко я оставя и си мисли за своите – мечешки, самотни, саможиви неща. И после пак я подхваща. И с особено учудване открива, че някак си по-лесно влизат думите в душата му! И си казва: Я, странно? Какво се е променило?
Дали аз не съм се променил?
Да, а на третото четене вече някак душата съвсем се е отворила. И цялата й саможива и мрачна сухота се е разчупила и се сипе като дървесен прах. И ядката на душата се оказва свежа и възприемчива. И думите на Раиса влизат там – в ядката на душата – и започват да танцуват и да подскачат по струните на пианото. Защото душата е пиано. И много други неща. Тя е мрачна и суха само докато не е попаднала на поезия, която да я открехне.
Много любов. Много красива любов. Много потайна любов. Много загадъчна любов. Много предизвикателна любов. Много любов. Така е сред стихотворенията на Раиса. Като в градина с нарове. Но вместо нарове – има напукани и пращящи от любов сърца. И четящият (вече не е мечок, а просто оголен човек) започва някак неусетно да разбира, че любовта всъщност не може да е много. Както не може да са много животът и въздухът – любовта е тъканта на живота и тя е това, което всъщност Животът Е. Извън нея има нещо друго, но то точно живот не е. То е нещо като изчакване. На любовта. Да, също така и Смисълът не може да бъде „твърде много”. А това ще рече – любовта е смисъл!
Калин Терзийски |
