Книгата на Анатол Анчев е смелият глас на Аза, който има право да се изкаже и да бъде чут от колеги, последователи и не-последователи
Тази книга представя научните постижения и приносите за българската фолклористика и етнология на големия български учен проф. д. ф. н. Тодор Иванов Живков и на един от неговите ученици - проф. д. ф. н. Анатол Василев Анчев. Двама учени, създали свои научни школи.
Книгата проследява пътя на А. Анчев в науката. Разкрива взаимоотношенията на учените в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН, трудностите при осъществяването на новаторските идеи от инакомислещите, опитващи се да разчупят статуквото във фолклористиката и етнологията, използвайки нов научен подход и нетрадиционен инструментариум, и прилагайки интердисциплинност в научните си работи. Акцентира върху упоритата и многостранна дейност за популяризирането, прилагането и утвърждаването от проф. Анчев на аналитичнопсихологически подход при изследването на българската традиционна култура и положителните резултати, постигнати в тази област от него и от учениците и последователите му.
Показано е, че А. Анчев в крайна сметка успява да постигне две забележителни неща за българската наука - да създаде българска аналитичнопсихологическа антропология и да наложи като обект на научно изследване сънищата в българската традиционна култура. Книгата се явява своеобразна история на българската фолклористика от средата на седемдесетте години на XX век до края на двайсетте години на XXI век, представена през погледа на проф. Анатол Анчев.
Анатол Василев Анчев е професор е в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей - БАН, доктор на филологическите науки, създател и ръководител на „Семинари по аналитичнопсихологическа антропология“. Автор е на редица статии, студии и монографии в областта на историята на българската етнология и фолклористика, обредността (преди всичко българската традиционна сватба), българските народни занаяти, българския песенен фолклор, вярванията, сънищата, лудостта в българския фолклор, съвременни прояви на фолклора и т. н. През последните три десетилетия в своите научни разработки работи усилено за създаване и утвърждаване на българска аналитичнопсихологическа антропология. С логото на „Леге Артис“ са книгите му „Юнгиански подход към българския фолклор“ (2007) и „Вампирите в българския фолклор“ (2008).
Откъс от книгата
Биография на едно (не)науч(е)но поколение
Трудът на моя колега, приятел, а, както се оказва, и събрат по съдба, Анатол Анчев "Фолклор и фолклористика - пресечна точка на съдби (опити за оцелостяване на личността)" е трудно да бъде вместен в някаква жанрова класификация. В него има много и най-разнообразни по своя характер текстове: спомени и писма, встъпления към книги и рецензии на научни трудове, покани за научни обсъждания и списъци с научни изяви, дори поетични посвещения. Цялата тази разнородна смесица от текстове обаче се споява от един подход - биографичния. Всички тези писмовни фрагменти се хомогенизират, защото се прецеждат през филтъра на неповторимия характер, на уникалната биография, на индивидуалните мемори-проекции на Анатол Анчев. Но в същото време, четейки я, срещайки се с имената на общите ни учители и колеги, рожби на две поколения в нашия кръг от науки: Фолклористика, Етнография, Етнология, Антропология, с някакво странно или може би не толкова странно удовлетворение установих, че въпреки своята уникалност, съдбите ни са имали и много общо помежду си. . .
. . . Неслучайно книгата на Анатол Анчев започва с посвещение: "В памет на големия български учен и мой учител във фолклористиката, проф. д. ф. н. Тодор Иванов Живков". . . Разбирам защо е сложил като подзаглавие "Опити за оцелостяване на личността". Май именно така оцелостяваме личността си - като се върнем мисловно назад, като обхванем всички безбройни детайли от онова, което е било и си спомним с обич и прошка за онези, които не просто са били в живота ни, а са го, в известен смисъл, формирали. И като си дадем сметка, че нито ние сме съвършени, нито те са били идеални. . . Чест прави на Анатол, че много неща казва "право, куме, в очи": и за Живков, и за други от хората, които бяха и са наши съвременници и колеги. Защото във встъпителни статии и студии, в биографични книги от този род, "в името на научната коректност" се премълчават и остават скрити за поколенията абсолютно некоректни действия на повече или по-малко известни имена в нашата наука. Захаросват се и се лустросват други. В текста на Анатол не е така.
С онова амбивалентно чувство, което повечето от нас имат към своите учители в занаята, той си спомня и за трудните моменти от общуването му с Живков, за недооценяването на младежките му пориви да излезе от предначертания му път, да се себедокаже и себеосъществи там, където учителят му е смятал, че не бива или не може. Та сега идва моментът да обясня и своето заглавие на този предговор към книгата на Анатол Анчев: "Биография на едно (не)науч(е)но поколение". Всъщност, годините показаха, че ние, колегите от тази не толкова голяма научна общност: фолклористи, етнолози и антрополози, всъщност имаме два съвсем различни типа биографии. И едните, и другите, станахме учени - кой повече, кой по-малко продуктивен и качествен. Но едните се научиха да се нагаждат към конюнктурата, към силните на деня. Ние с Анатол и още няколко от нашата "група" не се научихме. Въпреки всички "но" и "ама", никога не предадохме нито Учителя, нито каузата, нито честните си спомени, за да получим нещо: титла, положение, напредък в науката, дори душевен комфорт и безконфликтно удобство.
Така може да се каже, че книгата на Анатол Анчев в пълна мяра показва една отдавна забелязана от хуманитаристите антиномия: показва ни научния ни кръг и културата на взаимоотношенията ни в този кръг, каквато е, а не каквато трябва да бъде. Картината, която "рисува" текстът на Анатол, е важна и ценна не чрез типизацията, идеализацията и "обезличностяването" на "общото цяло", а чрез "частния случай", който отразява това цяло. Над обобщената, прегледна, подредена и изгладена картина сублимира конкретиката на едно лично битие, пречупена през личните пристрастия, склонности, предпочитания, сугестии както на този, който разказва, така и на онези, за които той свидетелства. Така скритата опозиция, но и неизбежното единство между "общото" и "частното" всъщност "оцелостява" както личността на автора, така и съдбата на две поколения учени. Тези поколения имаха и имат много лица и те могат да се проявят и запаметят пълнокръвно именно чрез споделяне на собствените биографични истории, екстраполирани в полето на нашата наука и на научното ни развитие.
Книгата на Анатол Анчев е смелият глас на "аз"-а, който има право да се изкаже и да бъде чут от колеги, последователи и не-последователи. Може би, не - сигурна съм, че този глас ще бъде чут, и ще попадне в изследователското поле на нашите бъдещи ученици и колеги и ще им покаже едно "по-човешко" лице на нашата наука. "
Проф. д. и. н. Диана Радойнова, етнолог, антрополог, Университет "Проф. д-р Асен Златаров" - Бургас, директор на Колеж по туризъм |
