В „Тъгата на смоковницата“ Намюр размишлява за същността и полезността на поетическата творба, за реалността, която тя разкрива, за участта на човека и неговите тревожни безпокойства, за неговата крехкост и уязвимост, за неговата връзка с природата. Пестеливостта в лексикалното поле подчертава смисъла на думите, които ни се представят в различна светлина и познатите образи на розата, на бездънния кладенец, на птицата, на дървото, на пчелата, на дъжда. . . добиват неочаквани нюанси.
Онова, което докосва читателя на поезия е именно вибрирането на един лирически глас, който се налага с вътрешна музикална точност. Тук патосът е недопустим, а се привилегирова търсенето на едно парадоксално красноречие, едновременно сдържано и ударно, лаконично и интензивно, винаги белязано от напрежение и нежност. Наистина Ив Намюр е поетът на живото писане, както в „Тъгата на смоковницата“, книга публикувана през март 2012 г. Трябва ли да отнесем на небето прахта, след като тя ни говори по-добре от всеки човек.
Мюриел Щукел
Постепенно писането ви започва да изисква все повече пространство, то се разширява, разполага се удобно, разцъфва. . . Лаконичността се превръща в изобилие, строгостта не се страхува от музикалността, поетическото никога не е засенчено от метафизическото. Защото при вас абстрактното е облечено в метафори, най-често минерални или растителни, основно растителни, езикът си остава прост, с простотата на парабола, тоест напълно разбираем.
Лилиан Вутерс |
