Сложната и асоциативна лирика на Никита Станеску (1933-1983) предизвика множество разгорещени спорове още при дебюта му през 1960 с книгата „Смисълът на любовта". С нея и особено с втория си сборник „Видение на чувствата" (1964) поетът заяви пристрастията си към „поезията на познанието", и след това, независимо от темите, жанровете и средствата, той остана верен на главната си цел: да проникне в „тайните на сътворението". Всъщност този стремеж бе присъщ и на големите му предшественици от румънската поезия: Михай Еминеску, Лучиан Блага, Йон Барбу, Тудор Аргези и Ажордже Баковия, но у Никита Станеску той придоби особен смисъл, а и средствата му бяха необичайни, нови.
Непрекъснато търсещият ум на поета философ Никита Станеску копнееше да преоткрие вечните тайни на живота, да разтълкува докрай неизменните форми на нещата. Той видимо се вълнуваше от калейдоскопичната смяна на явленията в природата, от различните процеси, които непрекъснато се извършват в материята. Според него тази материя, наред със съществуващите форми, одушевени или инертни, земни или космични, също притежава осъществени или неосъществени аспекти, които са възможни в едно неизвестно бъдеще или само във въображението ни.
|