Мястото на Н. Фьодоров в историята на руската мисъл се определя в значителна степен от това, че той предприема един доста смел опит да обедини две направления на философското търсене (съществуващи не само в Русия): антропологичното (човекоцентристкото) и битийно-космичното, които дълго време се формират повече или по-малко самостоятелно и които съществуват предимно във вид на тенденция. При това космично-вселенската устременост съвсем не означава подминаване на реалния, живия човек и преминаване в сферата на чистата трансцендентност. Битийствеността и човекоустремеността като че ли се допълват взаимно, представлявайки заедно с това различни аспекти на руската мисъл. Н. Фьодоров се опитва да обедини съдбата на човека и вселенското битие, да синтезира антропологизма и космизма. В неговия косморегулативен проект човекът намира изключително широко поле за самореализиране, става гарант, поръчител за запазването и увековечаването на живота. При това нравственият критерий се разпростира върху цялата област на отношенията на човека към природата, придобивайки общобитиен, онтологичен статус. Супраморализмът на Н. Фьодоров е ориентиран не само към победата на човешкия дух на Земята, но и към - в духа на античната традиция - превръщането на хаоса в космос; тези мотиви се проявяват в митологизиран или, ако се използва неговата терминология, в "религионизиран" вид. |