Изповеди на захождащото слънце - Кольо Георгиев
| Изповеди на захождащото слънце | |||
| |||
Мога да кажа това, че освен фраза и мисъл, почит към природата и предците и съпричастие към съдбата на живите, в един разказ, в една книга трябва да има душа. Това е най-трудното, за него няма училище. То е като цвета на очите. Каквито са ти дадени - такива са. Думите нямат душа, разбира се. Както да ги стъкмяваш, те си остават само онова, което просто значат. Твоята собствена душа отива в тях, ако си истински майстор. Кольо Георгиев е човек с голяма душа, с нея той щедро е напоил своите думи. И така блестящо е защитил в тази книга длъжността си на човек, както и достойното си звание писател. Като четете нататък, ще се смеете искрено. След това пък ще ви стане тъжно за самите нас, после пак ще се смеете. И пак, и пак - както всъщност е направен животът. Животът-ден, през който все тичаме, все правим грешки, все ги поправяме. И пак, и пак. Докато сенките са се издължили, а слънцето ни намигне за последно сбогом от хоризонта. Винаги ужасно внезапно. |