У Дебелянов - подобно на Ботев, Яворов и Пенчо Славейков - няма противоречие между цели и идеали, между нравствена и естетическа позиция, между личностна и социална съдба. Жестокото несъответствие между грубата действителност и светлите пориви на духа, между социалния трагизъм на поколението, пожертвано във войните, и жаждата за национално обединение и социален прогрес; между фасулковщината на общественото битие и стремежа към естетическо извисяване - ражда сътресение и разлом в съзнанието на индивида и нацията. Но поезията на Дебелянов, както и на другите големи български поети, открива възвишена точка на единението, съсредоточието на социална и индивидуална поривност, екстазното сливане на национален идеал, народностен гений и нравствена цел. Колкото повече противоречията разпъват душата на Димчо Дебелянов, толкова по-единни и цялостно звучащи са посланията на творчеството му. Защото хармонията на неговите терзания, копнения и духовни скиталчества се ражда не толкова от сблъсъка на противоположностите, а от мъчително раждащото им се единство.
|