През 1991-1992 г. почувствах необходимост да навляза без академично опосредяване в света, на режисьора Леон Даниел, да разбера повече за нещата, с които живее; той сам да разкаже за постановките, които е правил, за сценичните идеи, които е реализирал в режисьорската си биография. Струваше ми се, че вече съм в състояние да дам по-обективна характеристика на цялостното му творчество, коригирайки някои от предишните си интерпретации. Прочетох доста, публикации на български критици за режисьора, за спектаклите му. Върнах се към своите спомени от близкото минало на театъра ни. И така на първо време се родиха няколко, нови публикации за постановки на режисьора, както и портретни студии, публикувани във в. „Литературен фронт" и в Алманаха на евреите в България. След подобно сондиране вече можех да пристъпя към по-амбициозните си планове: да напиша книга за режисурата на Даниел, книга във връзка с модерните идеи, занимавали съвестта и въображението на художника, книга, колкото плод на науката, толкова и на мемоарната памет, на самопризнанията на твореца, на чувството на критика за историческа истина.
Основен повод за написването на тази книга станаха разговорите ми с Леон Даниел, които започнаха на 17.XI. 1991 г. и завършиха през пролетта на 1994 г.
|